През 1984 г. бях... на 11 години. И никога не пропускахме нито една игра по телевизията: „Какво?“ Спомням си тази игра добре, защото в нея беше „загадката на Леонардо“ и един от експертите, Нурали Латипов, даде абсолютно правилния отговор на загадката на Леонардо: „Кое повече расте, колкото повече отнемаш? и завършва отначало“. Във всеки случай помня точно тази формулировка от програмата. Водещият Владимир Ворошилов издава въпрос, прозвучава сигнал и екипът започва да обсъжда. Зрителите са притеснени, защото резултатът в мача вече е 4:3. Чуват се версии: знание, незнание, наука... Отново има сигнал, а водещият предлага да отговори на въпроса. Нурали Латипов взима думата и – внимание! - запази мълчание през цялата минута, докато траеше дискусията. И дава следния отговор: „Решихме, че... каквото расте повече, толкова повече се отнема... това, което копаят, е дупка!“ И Ворошилов казва: „Е, Нурали... спри! Седя цяла минута, мълчи, а след това има съвсем нова версия“. И тя се оказва вярна! Бурни аплодисменти, възторг от публиката... И по тази причина си спомних тази случка в мача. За живота си, не харесвам професионални термини. Научният език е толкова тежък, че искам по някакъв начин да го преведа, да го направя по-ясен, по-близък до хората. Не, разбира се, на научни конференции, разбира се, трябва да използвате научни термини. Но как да ги приложим в живота? И аз периодично включвам въображението си, за да предложа на някой от клиентите си картина, образ на това, което му се случва. И се оказва по-силен, по-бърз, по-достъпен, отколкото бих обяснил на научен език. Е, на тези клиенти, които ми предоставят такава възможност по време на среща - едно голямо благодаря от мен. Клиентът казва, че го натоварват с много, много, много работа! Той няма време да се справи със задачите, дадени миналата седмица, а нови вече се трупат. В същото време те са помолени да ускорят и да отговорят на заявките възможно най-бързо. Мисля, че можете да познаете накъде води това. Темпото на работа постепенно намалява, напрежението нараства, вътре се натрупва чувство на неудовлетвореност, чувство за вина (за уж бавното темпо и закъснелите проекти), чувство на срам, безполезност, лошотия... Слушам това - и възниква образ: има хора, които са планини, и има хора от ями. Планинският човек в този контекст не е никакъв герой, а просто този, върху когото дъждовните капки капят и се стичат надолу, без да остават или да се натрупват. А човекът-ямка е този, в който капките дъжд падат и остават. А други се спускат от планините в поток - и също се задържат в дупката... В резултат стои планински човек - свободен от излишни грижи, тревоги и проблеми. И човекът от ямата е събрал всичко в себе си, дори стене под товара на цялата тази „вода“, но не може да изхвърли нищо човек! Флинт! Всичко отскача, боли, става неприятно да си около нещо такова. И има меки, там дори има слой почва, растат дървета, храсти и трева. Разбира се, почвата на тази планина поглъща част от дъждовните капки, но излишъкът все пак се стича надолу. Но какво да кажем за дупката? Дъждът вече е спрял, но водата в дупката все още стои и стои. Съхне бавно, може да цъфти и да мирише на гнило. Човек започва да се разболява, с други думи, ясно е, че в тази метафора има много за увереност-несигурност, за депресия-нарцисизъм, но наистина не искам да говоря на такъв език , хора, които са равнини, с които е спокойно и светло; хората са блата, в които засядаш и не можеш да излезеш; езерни хора - прозрачни, чисти и честни; хора от океана - безкрайни по мащаб на мисълта; дефиле хора; пикови хора; хора-рай; hill people...А вие кой си се представяхте докато четохте, ако ви е харесала статията пишете коментари и харесвайте. Коментарите винаги са ценни, а харесванията винаги са приятни. Освен това можете да прочетете тази статия © Moskvitina Tatyana 2024 +79234367677 Каня колеги в групата за надзор.