От автора: Есе на тема раздяла, публикувано на моя уебсайт и в пространството на блогосферата Раздялата е също толкова неразделна част от една връзка, колкото и срещата. Слънцето вечер залязва зад хоризонта и отстъпва място на нощта. Родителите отиват сутрин на работа и оставят детето само вкъщи. Влюбените също не могат да бъдат свързани през цялото време, не могат да се слеят и са принудени да се разделят за известно време, за да се оставят един на друг да живеят ежедневието си, чакайки нова среща. Но понякога раздялата означава нещо повече. По един или друг начин всеки от нас в живота трябва да се изправи пред факта, че се разделя с хора, които са изиграли голяма роля в живота и са означавали много. Било то раздяла между мъж и жена или край на връзка между приятели. Ние сме безсилни да принудим другите да ни обичат, да изпитват обич, уважение или топлина. И често чувствата се променят, близките ни хора извършват някои действия, които им изглеждат немислими, които внасят раздор или правят по-нататъшното общуване невъзможно. И се случва хората да се разделят. Най-простото нещо, което човек прави в такава ситуация, е напълно да скъса с миналото. Забранява си да мисли за изгубен приятел или любим човек, изключва го напълно от живота си. Тя дотолкова не му отделя място в паметта си, в духовния си живот, че живее така, сякаш този изгубен любим вече не съществува, сякаш е умрял, починал е в буквалния смисъл. Човек се надява по този начин да направи живота си по-прост и лесен. Нещо като: „Далеч от очите и далеч от ума“. От известно време това работи, но нашата психика е устроена така, че забраненият плод със сигурност е сладък. Този, за който не можем да мислим при никакви обстоятелства, започва латентно да заема все повече място в мислите ни. Опитвайки се да не мислим, мислим все повече и повече. И в крайна сметка такава твърда позиция по отношение на паметта, миналите чувства, личната история може да се превърне в болезнено обсесивно състояние. Част от емоциите ни винаги ще бъдат някъде в миналото, в нещо недовършено. От време на време ще имаме тези безкрайни вътрешни диалози, които затрудняват съня през нощта. И няма да можем да бъдем цели в нова връзка. Защото когато си все повече и повече в миналото, остава много по-малко от теб за настоящето. Има един важен принцип в семейните констелации. Принципът на принадлежност. Смисълът му се свежда до факта, че в едно семейство или друга цялостна система всеки отделен участник иска да се чувства съпричастен, принадлежащ към тази система. Това чувство му дава жизненост и чувство за сигурност. Може би това не се усеща толкова остро някъде в Индия, където дори член на семейната система да е бил изключен от нея (буквално изгонен), винаги има възможност да оцелееш в топъл климат и да ядеш пресни банани, попаднали в ръцете ти :-) А ако си представите, че сте били изгонени от системата, да речем, близо до Красноярск? Става много по-притеснително. И всички ние носим тази семейна памет в себе си на несъзнателно ниво. Памет под формата на усещане колко лошо е да бъдеш изключен. В една подредба често основното положително действие е да се даде на изключеното лице неговото място в общата система. Поне на ниво подредени в пространството фигури. И тогава вътре в човека, който го гледа, за когото е направена тази подредба, също се случва някакъв вид приемане. И той се подобрява. Всъщност заглавието на тази статия е цитат от Берт Хелингер. Когато изоставим радикалната позиция на пълно изрязване на всеки или нещо от живота си, ние ставаме по-цели, по-мощни. Може да не видим човек, да прекратим всички контакти с него - хората понякога правят такива неща, отнасят се с нас така, че това е единственият изход. Има твърде много лъжи и неискреност в отношенията на другите хора. Но, прекъсвайки формалната връзка с него, ние все пак му отделяме място в душата си. как.