От автора: Бих искал да споделя моя опит от наблюдение и провеждане на арт терапия в психиатрични и рехабилитационни клиники в Германия. Това е поредица от истории за конкретни случаи, които ми се сториха интересни от гледна точка на разкриване на смисъла и принципите на арт терапията. Този пациент беше непоносим. Тя притесняваше цялата група и им пречеше да работят. Нейният скептицизъм към арт терапията беше съкрушителен. Тя се присмиваше на емоционалните прояви на пациентите. Тя беше особено ядосана на мъжете. Всичко това се случи по време на моя стаж в психиатрична клиника под ръководството на много интересен и опитен арт терапевт. Обикновено всички негови групи работеха с голям интерес и постигаха видими положителни резултати. В случая с този пациент въпросът се усложнява допълнително от факта, че има мощен трансфер към арттерапевта (авторитетен човек), дори до степен на открита агресия. Тя се държеше „нормално“ с мен, но продължаваше да ме навива да се бием заедно с терапевта. Тя събра около себе си група за подкрепа, състояща се от жени, които обаче не винаги и не много охотно бяха на нейна страна. Тя беше хубава, ниска блондинка, пълна, облечена много кокетно и изглеждаше много млада за възрастта си. По-късно се оказа, че вече е млада баба. Образованието й беше ограничено до гимназията. Работила е като продавачка и помощен работник. Тя беше доведена в клиниката от тежка депресия, свързана с ужасна загуба: синът й се самоуби. Имаше сериозни причини да смятаме, че има ранни наранявания, но не знаехме нищо за това. Пациентката говореше малко за себе си и мълчеше за детството си. Възприемаше арт терапията като безсмислена и недостойна дейност, наложена отвън: „Ние не сме в детската градина! Всички опити да се обясни смисълът на арт терапията и да се говори с нея като човек не доведоха до нищо. Тя показно рисуваше сърца и цветя, понякога напускаше групата със скандал. В продължение на три месеца, два пъти седмично, тя ни вгорчаваше живота. Трябва честно да призная, че в последния час от терапията тя взе за проба една пощенска картичка, на която беше нарисуван един единствен пъзел и започна да го преначертава. Но в резултат на това тя получи обратната картина: цялото поле е покрито с пъзели и само един - в центъра - липсва полукръг и всеки говореше за своите мисли и чувства, докато рисуваше, за неговите открития. И в този момент нашият пациент изведнъж започна да ридае. Опитахме се да разберем какво се е случило, но тя продължи да плаче. След като се овладя малко, тя каза: „Разбрах за какво става въпрос... Все пак този пъзел, който го няма, е моят син. Изобщо не мислех за това, докато рисувах!” Разделихме се много топло. Дори ни благодари. Имаше чувството, че се срамува, че се държи по този начин. Жалко, че нямах време да работя с новото й разбиране за арт терапия. Но поне можеше да види, че това, което толкова упорито и яростно беше отхвърлила, губейки толкова много енергия за това, беше подадена ръка.