Посвещава се на тези, които се разпознават в тези редове „Някой ден ще направя това, за което съм мечтал цял живот (ще отворя училище, психологически център, ще направя филм, ще напиша. книга... подчертавам ако е необходимо )... Само за това са нужни много пари, много възможности и сили, които сега нямам.. Затова ще работя три безинтересни работи, за да свърша всичко перфектно... Някой ден ще родя дете, но само когато имам тристаен апартамент и никога няма да се караме... Хм. .Някой ден ще отида в Париж, отдавна исках, но не сега... засега в Турция (Крим, Трускавец, Московска област, в дачата... подчертайте, ако е необходимо) (Спестявам за тристаен ремонтиран апартамент, помниш ли? )"...Аз, моето семейство и приятели имаме всичко, за което мечтаем - няколко написани книги, направени филми и поставени пиеси (световно известни, разбира се), каси за билети до всички страни на свят, няколко апартамента, вила на островите и дори собствен симфоничен оркестър. В същото време малцина правят поне малки стъпки към тези мечти и много малко правят големи и уверени стъпки. Защо е така? Първо, трудно е... Второ, страшно е. Трето, няма нужда. Е, каква полза от симфоничния оркестър, ако поне не надмине Спиваков? И какво ще стане с моята мечта за Париж, ако се окаже, че е мръсен и араби? За какво ще мечтая? А книгите... в главата ми е, че говоря гладко и красиво... и сядам да пиша... за какво? Кога? не е ли глупаво и вече мълча за проблеми с пунктуацията ... Идеалната картина се срива, когато започнете да я оживявате. Режисьорът Борис Хлебников веднъж каза, че вероятно всеки режисьор мрази своите кадри... Не мисля, че това е съвсем вярно, но добре описва преживяването на човек, който си е представял нещо едно, но се е оказало нещо съвсем различно. Самопредставянето е специална форма на връзка със себе си. Често то е или твърде малко, или твърде много, или твърде неуместно, неподходящо и ненужно... и всичко това, защото е твърде трудно, или по-скоро срамно, да погледнеш реалните последствия от твоята работа, твоя живот, тяхната адекватност и съответствие със света. И не защото сме по някакъв начин различни и правим нещо нередно, а защото представите ни за самия идеал са твърде различни от реалността. Между другото, точно това е причината за невъзможността да се учите от грешките си. Ако видим резултатите от нашия труд и те се окажат „не извор“, често се стремим да ги обезценим незабавно и изцяло, за да не дай Боже да разрушим собствената си представа за себе си и заедно с нея и себе си. Докато само подробният анализ на това какво е направено, кое е добро и кое е лошо и защо може да доведе до растеж Е, социалните очаквания, разбира се, изобщо не помагат на щастието. В края на краищата, каква жена си, ако не си се омъжила на 25 (26,28,30,32... подчертай според случая), и какъв мъж си, ако до 30 нямаш апартамент или кола? Как нямате нужда от това? Какво имаш предвид, че просто искаш да обиколиш света на автостоп? Какъв театър? Защо ви трябва трето образование? и още повече - по дяволите със симфоничния оркестър!!! Много е трудно да вървиш против идеите на обществото, особено ако това общество включва семейството и близките ти приятели. Особено ако те разубеждават, не вярват в теб, обезценяват пътя и желанията ти... Тук определено трябва да си в хармония със себе си, иначе да спориш с него и с обществото едновременно е прекалено бреме... Изобщо някак си така се озоваваме при онези, които много искат да имат атлетична фигура, но в същото време не искат да спортуват, мечтаят за собствен бизнес и не желаят въобще да се задълбочим в детайлите на финансовото счетоводство, ще напишем книга, но дори не напишете малка статия... В крайна сметка, ако направим нещо, ние ставаме видими преди всичко за себе си и за вътрешното си аз , който седи там вътре и някак си гледа накриво на резултатите от усилията ни... Докато ако имаме основателна причина „защо...