Раждане... възхитителен процес, трябва да се съгласите! Създаване на нещо ново и уникално, създаване на нещо красиво и невероятно. В едно от семействата се ражда малко чудо. Всички го обичат и го обграждат с безпрецедентно количество топлина и грижа. Малкото чудо расте сладко, мило и умно. То разбира този свят и е готово да се отвори с цялата искрена доброта към всичко около себе си. Светли и големи очи са готови да видят красотата и да се изненадат, ръцете са готови да сътворят и покажат своите чудеса на този свят и от всичко това Чудото получава огромно възхищение в замяна. Чудото е нахранено, изпълнено с обич и любов, защото така трябва да бъде с всяко Чудо, нали? И като че ли няма край този прекрасен свят, в който се е озовало Чудото. Топлината, любовта и грижата, усещането за пълна сигурност ще продължат вечно... но един ден нещо се обърка и красивият свят започва да се срива. Всичко, което е било толкова обичано и красиво, всичко, което преди е изглеждало непоклатимо, се разпада на парчета, които не могат да бъдат събрани отново. Малкото чудо е изпълнено с див ужас и невероятен страх. Чудото е замръзнало от всичко, което се случва, след което се опитва да хване бързо летящите отломки, но всичко напразно. Вместо да удържи света, малкото Чудо получи много дълбоки рани от развалините. „Но има надежда! Всичко може да бъде същото!“ - помисли си малкото чудо и бързо започна да пресъздава разрушения свят наново. През болка, през сълзи и страх гради отново. Чудото помоли за помощ онези, които още вчера обичаха толкова много и бяха готови да се възхищават на малкото Чудо. Но сякаш бяха спрели да чуват... или да виждат, или може би всички заедно. И сега малкото Чудо стои сред руините, с дива болка от раните си и гледа с ужас красивия си свят, който никога няма да се върне. Светли и големи очи вече не виждат красотата, ръцете вече не могат да творят, вярата в благоволението на този свят избледня. Малкото чудо расте, става силно, среща други хора и изглежда, че всичко върви добре. Но това е само привидно, това е само това, което едно малко Чудо е готово да покаже. Сега за него е по-безопасно да не се отваря, да не създава и понякога дори да не чувства пред другите. Чудото създава мощна броня за себе си, което го прави спокоен и понякога опасен. В края на краищата така е по-безопасно, така че никой няма да унищожи нищо, както и никой няма да нарани другиго. И само в самота, когато никой не вижда, малкото Чудо сваля бронята си. То мисли за красиви неща, мечтае и плаче горчиво, че е самотно, болезнено и страшно, че няма доверие. Но някъде там, дълбоко, дълбоко в себе си, Чудото живее надежда, която стопля и крепи поне малко. Надеждата е да дойде човек и да види ранено, уплашено, малко същество под бронята. И този човек ще утеши, ще помогне за излекуване на гнойни рани и никога няма да нарани - няма да изостави или унищожи…