Един от маркерите за охлаждане на отношенията в брака е неспособността на партньорите да водят диалог. Съпрузите спират да говорят помежду си не защото нямат какво повече да кажат и не защото се познават толкова добре, че вече няма нужда да говорят. Взаимното мълчание не носи спокойствието на дълготрайните и близки отношения. Мирише на отчуждение и неуспешна комуникация. Мълчанието не означава, че вече сме си казали всичко, а че много неща са останали неизказани. Трудно е да го приемем, но в действителност ние просто не искаме да чуем какво има да ни каже партньорът ни. По-скоро е така: знаем отлично, че не искаме да чуем какво иска да ни каже. Много идеи за интимността и любовта са израснали от митични и абстрактни идеи, че истинската любов може да премести планини, да преодолее всички препятствия и да устои на всичко. . Израснахме в емоционално свързани отношения. Отношенията дете-родител се основават на сливане и зависимост. Нашите родители ни простиха грешките ни, толерираха капризите ни и продължиха да ни обичат безусловно. Те са такива майки и бащи. Аз самият съм такъв родител, но тези идеи не се отнасят за брака. Истинската интимност изисква способността да стоите на краката си. Не е вярно, че интимността е равно на приемане, утвърждаване и абсолютна реципрочност от страна на партньора. Просто наистина го искаме. Интимността е свързана с осъзнаването на раздялата с партньора и присъствието на онези части от себе си, които трябва да бъдат разкрити пред другия. Двама сме. Не е нужно да сме съгласни помежду си за всичко. Те не трябва да се досещат за мислите, желанията и настроенията на другия. Не звучи като: „Ако ти не го направиш, тогава и аз няма да го направя. Трябва да ти имам доверие, за да ти се доверя.“ Може да не се видим очи в очи. Заедно сме, но не сме едно цяло. Интимността се постига не чрез взаимно потвърждение, а чрез конфликт и лично разкриване. Чрез лична отговорност за процеса, без да обвинявате другите, като коригирате СВОЕТО поведение, като носите отговорност за своите чувства, мисли и действия. Звучи като: „Не очаквам да се съгласите с мен. Искам да ме обичаш. Но не можеш да го направиш, докато не ти покажа кой съм. Искам да ме познаваш." Без да очаквате гаранции или потвърждение от партньора. Открито изразяване на себе си и чувствата си в лицето на различните реакции от страна на партньора ни, подкрепа на нашето Аз в процеса на опознаване на другите. Не като се приспособявате към него, а като поддържате собственото си чувство за себе си. Ако сме в състояние да покажем и не скрием чувствата си, не искаме нищо от партньора си освен възможността да изразим как се чувстваме в момента. Идеята, че истинската любов „трябва“ е опит да удавим чувствата в нашите собствени проекции. Трябва винаги да обича, трябва да се интересува, трябва да отгатва, да прощава, да търпи... Не е ли твърде много за такова крехко чувство? Когато се оплакваме от „лоша комуникация“, често става въпрос за взаимодействие, което ни кара да се чувстваме зле. Това показва, че не можем да се справим с полученото съобщение. Всъщност можем да общуваме, но в тази комуникация чувстваме, че нашият партньор ни вижда и разбира по различен начин, отколкото бихме искали да бъдем разбрани. Ние отказваме да приемем такива съобщения, очаквайки другият да промени посланието си, за да компенсира личната ни слабост. Имаме нужда от отразено усещане за себе си, получаване на желания отговор. За да направим това, ние излъчваме изкривена, украсена информация за себе си, вместо да се разкрием в пълния спектър на нашите качества. Ние се адаптираме към различията на партньора си, за да намалим собствената си тревожност. Това допълнително ни отдалечава един от друг, тъй като партньорът ни никога няма да разбере кои сме всъщност. Страхът от отхвърляне ни кара да мълчим, когато е необходимо да говорим „Трябва да съм сигурен предварително, че ще се съгласите с това, което казвам“, тази мисъл убива интимността. Признаване на партньора като отделен