– Мамо, защо не ме уважаваш? – казах, опитвайки се да прекъсна монолога на майка ми. Но тя дори не забеляза и продължи да говори и говори "Мамо, мамо, чуваш ли ме?" Защо не ме уважаваш? - Какво имаш предвид? – по някакво чудо тя ме чу „Постоянно казваш колко не ти харесва това, колко ти е трудно с баща ти, колко ти е неприятно как страдаш от всичко това.“ – На кого друг да кажа това – нямам нищо против да те слушам. Но съм против факта, че не правите нищо по въпроса, не променяте живота си, отношенията си, просто се оплаквате. И това ми е неприятно, защото се тревожа за теб, боли ме да чуя, че се чувстваш зле. Но най-болезненото е, че утре и вдругиден също ще се почувствате зле и аз няма да мога да направя нищо по въпроса, защото вие самият не се движите. И това е твоето неуважение към мен - звъниш ми отново и отново и ме нараняваш с истории колко зле се чувстваш. Ти винаги ме слушаше, съгласяваше се, подкрепяше, даваше съвети - Ти беше глупав, слаб, не можеше да възрази, спри. Мислех, че така трябва да бъде „И да не ти звъня ли повече?“ – Обадете се, кажете какво още се случва в живота ви, освен негативното. Кажете ни какво правите, за да решите проблемите си. Споделете успехи и това, което все още не е възможно. Говорете за това, което правите, а не за това как продължавате да стоите на едно място и как ви боли. Ако започнеш да се оплакваш отново и разбера, че не правиш нищо, тогава просто ще затворя. Вие, разбира се, не сте длъжни да променяте живота си, това е ваше право и аз го уважавам, просто ме отървете от тази част от живота си, с която не искате да правите нищо. В края на краищата има много други теми за нашите разговори с вас - И при кого ще отида тогава? Децата ми изобщо нямат ли нужда от мен? – Точно така – аз съм твое дете, не съм психолог, не съм приятелка или приятел. Да, вече съм в четвъртото си десетилетие, но все още съм твое дете. Можете да отидете при приятелите си, при психолог, на обучение, да общувате с връстници в тематични форми в Интернет, да четете книги по вашите проблеми, да се обърнете към някой друг, който може да ви помогне реално да разрешите проблемите си. И ще се радвам само за теб и ще те подкрепям (включително финансово), като син, който обича майка си и иска всичко да е наред с майка му. „Значи ще ме напуснеш? ...” пак повтарям това, което вече казах, мина много време в обиди, прекъсване на комуникацията, възмущение, манипулация и многократни повторения на вече казаното. А без това няма как – определено трябва време, много време и търпение, и постоянство, след което ще дойдат желаните промени. В отношенията ми с майка ми тези промени един ден ще се променят ли задължително? Не. Така че струва ли си да започнете, ако е изпълнено с конфликти, напрежение в отношенията и няма гаранции за желания резултат??