„Много често хората манипулират, когато са наранени, и вместо да кажат „боли ме“, те нараняват друг човек, но никой не знае за тяхната болка.“ Anna Paulsen Четейки тези редове, се чудя колко често, по собствена воля, човек трябва или по навик да остава сам с болката си, да се тревожи, да страда, да бъде в безкраен цикъл от мисли, да изпитва чувства в себе си, нито за миг, нито за секунда не допуска мисълта, че не е сам в света на хората, или по обичайния, любим сценарий, изразен в банална инерция, насочва стъпките си към приятели, роднини, съседи, търсейки подкрепа и утеха. И намерете, но само за кратък период от време, подкрепа, обикновено състояща се от съвети, съвместно „изсмукване“ на оплаквания от живота или „линчуване“ на нарушителя: шеф-тиранин, вредна тъща, съпруга или „омразен” съпруг, непослушно дете, неудобно правителство и т.н. Приглушената болка се връща с нова сила, а с нея и безнадеждност, безпокойство, безсъние, тялото започва да „изпуска“ нещо, за което човек не дава отдушник и в резултат на това в тялото, което сякаш обичаме, т.н. необходими за съществуването в този материален свят, хроничните проблеми влошават болестите или възникват нови (психосоматика), появяват се мании и навици: тютюнопушене, пиене на алкохол, пристрастяване към хазарта и т.н., и всичко това е само с цел заглушаване, бягство от реалност, от истинското аз. И така, цикълът на обикновения, познат ни „Ден на мармота“. Депресираща ли е картината? И наистина, защо понякога е толкова трудно да споделиш едно чувство с друг човек, или по-точно да го изживееш докрай, изразявайки го в тихи сълзи, плач, смях, писъци, движения на тялото и т.н. Може би сме възпрепятствани от страха да не бъдем съдени, страха да бъдем глупави, забавни, неудобни или неприлични. Списъкът продължава и продължава. Помислете на кого в детството не са казвали родители и учители в благородно желание да образоват: „Млъкни, не викай, защо плачеш, мъжете не плачат, защо скачаш, седни, успокой се, не се смей толкова силно, дръж се прилично и т.н." Така постепенно, методично, бяхме научени да крием дълбоко в себе си онова, което с енергията на мощен вулкан се опитваше да избухне, да изпръска, опитвайки се да се изрази в емоции, думи и действия. И как сред безбройната маса от ежедневни контакти с близки, далечни, случайни хора, да намериш някой, който да те изслуша без присъда, да те приеме такъв, какъвто си, какъвто си за себе си без маска на приличие и съобразяване с „обществените стереотипи“, някой, който ще ви помогне да намерите изход от безкрайна поредица от повтарящи се, нараняващи събития, подкрепа, когато имате достатъчно сили да паднете, но трябва да продължите напред, да споделите товара от натрупани, дългогодишни проблеми, да облекчите болката от трудни преживявания, помогнете най-накрая да започнете да заобикаляте омразните „рейк“, върху които понякога трябва да стъпите за стотен или хиляден път. Толкова бързо, малко емоционално, изразявайки мислите си в тези редове, описах собствените си преживявания, преживяванията за себе си такъв, какъвто бях, преди да дойда на гещалт терапията и открих не един, а голям брой от тези много топли, подкрепящи, не -осъдителни, тези, на които успях да се отворя напълно, без резерви, да поверя всичко, което не смеех да кажа дори на най-близкия човек. Говоря за професионални психолози, гещалт терапевти, психодраматисти, под ръководството на които работя, от които уча професията си и все още се уча, имайки в ръцете си диплома за професионален практически психолог, защото осъзнавам, че за хората в помагащи професии: лекари, за психолози, педагози и духовници този процес е избор за цял живот. За един психолог е важно да си наточи инструмента, със същото.