Психоаналитичният подход започва да се развива, усложнява и разклонява почти от момента на появата си. „Традиционните ценности“ на учението обаче запазват своята твърдост. Един от тези бастиони е, разбира се, интерпретацията - основна техника, благодарение на която несъзнателните патологии се превеждат на рационално ниво и се обработват. Ролята на символите тук е трудно да се надценява - те са тези, които "доставят" съдържанието на несъзнаваното преживяване на "повърхността". В съвременната психоанализа обаче има примери за проблематизиране и техники за интерпретация, които логично водят до отричане на тоталността на символното преживяване. С други думи, допускането на възможността за неинтерпретативна терапия води до допускане на възможността за несимволично съдържание на нашето интрапсихично. Този подход е най-видимо представен в рамките на „интерсубективния подход” в психоанализата, особено в трудовете на американския психиатър Даниел Стърн. Стърн и колегите му вярват, че има декларативно знание, което е експлицитно, тоест съзнателно или почти съзнателно, и процедурно знание за взаимоотношенията, което е имплицитно и несъзнателно. Това е последното знание, което тези изследователи смятат за „несимволично“ [Stern]. „Това знание съчетава афективни, когнитивни и поведенчески/интерактивни измерения, то е сравнимо с концепцията на Bollas за „немислено известно“ и може да остане извън съзнанието или (по-късно) да придобие символично (напр. вербално) представяне“ [Stafkens] . Тоест, в рамките на интерсубективния подход (според който връзката между терапевта и пациента има превес над интрапсихичната реалност на последния), въпреки постулираната „несимволичност“ на вътрешното, несъзнавано съдържание на нашата психика , символизирането на това съдържание все още е разрешено. Освен това, дори и в словесна, тоест най-рефлексивна форма, мисля, че тук е уместно да си припомним един от бащите-основатели на американската психология и философията на прагматизма Уилям Джеймс, който разреши въпроса за тази двойственост на. съдържание, както следва: „Какво, строго погледнато, в моето съзнание и какво е извън него? Ако кажа, че това или онова е отвън, то вече е в него” [Джеймс]. От тази гледна точка, как можем да говорим за „несимволичното“ съдържание на нашия интрапсихичен пейзаж, ако нямаме представа какво е това съдържание? Когато все пак започнем да говорим за него, ние го превеждаме в структурата на речта, а последната първоначално е символна система, на която между другото настоява Жак Лакан, според който „Символите заплитат живота на човека в дебела мрежа”, въпреки че той също така изрази идеи за несимволичната сфера на човешкия интрапсихичен опит. Тази „символична обреченост“ е изразена най-добре от Хю Дънкан: „Дори и да кажем, че има някаква реалност на човешките отношения, която е „извън“ символите, ние пак ще останем обвързани със символи в нашите „послания“ относно функционирането на „допълнителни“ -символични” явления, които наблюдаваме. Така ще бъдем принудени да демонстрираме „несимволични“ явления чрез символи“ [Дънкан]. Както е известно, Стърн е бил активен в областта на психологията на развитието; съответно възниква „процесуално“ или „несимволично“ познание този изследовател, именно от връзката на майката и бебето, произтичаща от ежедневните им взаимодействия, минавайки покрай съзнанието и веднага ставайки „неявна“. Има обаче автори, които в рамките на теорията за рекапитулацията (когато онтогенезата повтаря филогенеза) правят диаметрално противоположни изводи и проследяват развитието на символния опит именно от взаимодействието на майката и детето [виж: Borchert]. според мен трябва да се зададе най-простият въпрос – имат ли значение тези взаимоотношения и взаимодействия? С други думи, има ли смисъл от усмивка, прегръдка, галене, люлеене,]