От автора: За историята, човешката глупост и... думите, завършващи на „ят”. Имаме ли нужда от поезия? Колекция „Въпроси? Отговори?“, част 7*** HeartHeart. Орган, или може би „машина“, Жалка картина... Кара, помпа, работи, Чука и боли, Изпълнен може би с грижи? Или припада от щастие и радост. Красива, огромна, „страхотна“... Или като камък, мълчалива, има и такава, че едва ли ще прозвучи. Тъй като въпросът е зададен, ще трябва да се потърси и отговорът Как се бяга крос, Как се изкачва труден връх. Какво е сърцето в същността си, може би искрица светлина по пътя? Сърцето води, звучи и страда, То е безкрайно бездънно... Превръща пламенни врагове в приятели, И чашата на щастието е пълна с него... То е като факла в нощта, И цяло в цял съд. .. В него има безкрайна лента на времето, И правдата истински съдии. Прилагане на божествени чувства, Изпълнение на мечти и мечти... С чашата на всички въплъщения, И пълнотата на пост-позициите... Вероятно много е казано за сърцето и истинското чувство, Облечени в леки тоги, Познавайки произхода на изкуството... Вероятно, много е обмислено, И може би много е казано... Тояга в ръцете, торба на раменете, За да се появи отново на прага. ***Има много страници в историите на живота: Вчера все още горд, днес той падна на лицето си... Болните и нищожните сложиха броня, Богатите и дебелите се превърнаха в прах. Скъперникът и посредственият се влачи, кралицата от трона в монашеска тога... Монахът стана светец и тълпи от хора бягат към него в продължението на рода... Царският наместник в колесницата му се втурва напред , контролиран от Дясната ръка... Гол пленник от студена тъмница се втурва нагоре като светла птица... Тъмният магьосник на съдбата „поправя”... Природата в отговор разкрива страшно лице... Пространства и долини ...тлъсти ниви Горяща пшеница...плачещи върби... Походи и битки с въображаема победа, Празни очни кухини плъзгат... И вятърът на легендите носи пасажи: Кой на кого дължи и кой кого ще иска... * **В коя категория е глупостта на хората и как се измерва самонадеяността, Една седмица след „понеделник“ с привидно постоянство? Бързаш нанякъде, без да гледаш, Препускаш във времето... Мръсни кичури във вятъра, Забиваш токчета в асфалта. Суета, в пропуски, притеснения, Превземайки личния си „Олимп“, Наричайки всичко това работа, Накрая казвайки: „Е, закъсах“. Побеждавайки себе си или нещо подобно, „Съзрял“ в покорно иго, Виждайки света от подземна пещера, С няколко стотин в протрита чанта. Потъмнели лица са като свещи, И слепите очи не спят, Реят се, текат във вечността, Безлични от глава до пети. Историята свърши навреме В покрайнините на времето и границите, Връщайки се към същите извори, Където някога сме стояли проснати. *** Реката започна да пищи, да се кара, да ръси пръски в пролетта. Тя изруга, започна да крещи... Кикотене неуместно... По някаква причина, по средата на битката, По средата на ямата е древно съкровище. Скара се и уморена, В пълната вода тя стана малка, Скри се, легна под леда... Скоро пак ще се обърне, И няма да се сблъскаме с чела намери безценно съкровище. ***Думи, думи, пак думи... Толкова различни, не много различни Да ти се замае главата, Между другото, с дълбок смисъл. Думите са произволни и точни, като небето... морето... и реката, течаща като многоточие... Или пълно "чао". Думи: „после“, „прости“, Думите са като чук и като лед. Думите са зърно, така че по-късно плод. Секунда време и сричка, Минута - цял бряг И дори някой успя да напише история, Съчини историята на една безгранична съдба. Думи, започващи с „ят“, думи, започващи с „то“, прости, сложни, не много като „създайте“, „молете се“, или той може да крещи с пълно гърло. Думи започващи с “ат”, думи започващи с “ят”, И за да се помнят после... В тишина “звучат”, “ваят”, И с кръв, тежест и гърбица. И все пак има едно, Като огнена кръв в сърцето Нищо не може да се сравни с Него, И Словото е Бог - Любовта. ***Стереотипи, „типове“ и „стерео“...Това триизмерно ли означава? Или не толкова? Кой от „видовете“ е същият като дърво: Огромно, разклонено, с корени... Но между другото....