От автора: Мисли за детската психотерапия, страховете и неправилните детски диагнози Наскоро ме попитаха защо се втурвам толкова „ревностно“ да помагам на децата. Този въпрос ме озадачи. Но защо възрастен се втурва да помогне на дете? Това наистина ли е странно? Дори нямам мисъл „Или може би това момче или момиче ще го разбере някак си!“ Да, разбира се, може би той сам ще разбере проблемите си и ще придобие много житейски опит от това! И ще бъде страхотно! Но не всички деца могат да го разберат САМИ! И ако не? Ако се обърка в джунглата на собствените си чувства, може да се стигне до загуба на това дете! Светът ще загуби един ВАЖЕН ЧОВЕК! Дълбоко съм убеден, че всеки човек е ВАЖЕН и ЗНАЧИМ! И след като всеки човек е важен и значим, възможно ли е да пренебрегнем вика му за помощ? Възможно ли е да се преструвате, че не го чувате? Знаете ли какво ги тревожи, тревожи, за какво плачат? Какво искат? Когато за първи път започнах работа като детски психолог, винаги имах страх, че няма да мога да „диагностицирам“ правилно детето, че няма да мога да определя причината за поведението му. И докато се страхувах и си поставях „диагнози“, наистина не можех да разбера какво всъщност тормози това малко човече. Сега не ме е страх! И не поставям диагнози! Защото знам със сигурност: детето постоянно говори за това, което го притеснява! По различни начини: с игра, с произволни фрази по време на рисуване и дори с мълчание... Ако не „чуете“ веднъж, той ще го каже отново, но по различен начин! Но след много опити ще се откаже. И тогава какъв извод ще направи? Този свят е враждебен, чува, не разбира и не ме приема! И тогава каква ще е съдбата на това дете? Нека оставим този въпрос открит... Нека бъдем малко по-внимателни към техния ПИСЪК! И може би тогава ще има още един ВАЖЕН човек на този свят и още по-добре - ПО-ЩАСТЛИВ!