От автора: Моята история. Посвещава се на тези музиканти, които винаги ще помня. Не обичам синтетичната музика и изкуствените материали. Не харесвам фалшиви връзки и хора, които се страхуват да живеят... Обичам дъжд, море, сняг и живи вокали. Обичам истински живи хора, които правят грешки, поемат рискове, плачат, смеят се и точно както обичам дъжда. Те могат да бъдат уплашени, ядосани, шумни, тихи, мръсни и чисти. Те и само те знаят как да бъдат различни. И във всичко това те намират своя вкус, своя ритъм и своя нюанс. Как мразя страхливостта на живота. Изгубен съм и не знам какво да правя с това. И вече не бързам да ги спасявам както преди. Просто плача, тъгувам за техния живот, който мина. Защото и те не знаят как да плачат. Все пак сълзите са толкова подобни на дъжда... Спомням си един спонтанен концерт през нощта в парка. Когато две млади момчета свиреха на китара и пееха. Нощ, фенери и пронизителни мъжки вокали, издигащи се до листата тъмни в нощта. И китарата, която щедро надмина всички пиянски „три акорда“, звучащи наоколо. Беше една от най-студените нощи през юли и просто замръзнах на пейката отсреща. Но не можах да се измъкна от това. Два часа концерт на живо. Не за пари, не за публиката, а просто защото нямаше как да не пеят, както нямаше как да не живеят. Защото исках да „отпусна душата си“. Това ще го чуя по-късно, когато отида да се запозная и се срещна с искреното им смущение. Междувременно просто слушам и разбирам, че това е най-добрият концерт в живота ми. И вече отчаяно знам, че никога няма да е възможно да повторя това. И така пренебрегвам стенанията на моя приятел, че е късно (вече е два през нощта), страшно и студено. Ядосвам й се, защото не чува КАКВА е тази музика. И че тя не разбира КАКВО означава това за мен... По време на една от песните буквално започвам да усещам, че нещо в гърдите ми започва да трепери и плаче, разпръсквайки се на милиони пръски. Не издържам и след песента пляскам с ръце и викам "Благодаря!" Когато по-късно вокалистът ме попита какво ми хареса най-много, ще кажа точно тази песен. Той ще се смее и ще отговори, че от нея най-много се „измъква“. Какво беше необходимо, за да се разбере... Понякога, много рядко, но такава среща и такъв контакт са възможни, когато не са нужни думи, но можеш да разбереш човек с чувствата си, чрез музика, глас, нощ и светлина на фенери. Искрено съжалявам за онези, които живеят покрай живота си, покрай своята уникалност. Страх ме е, че понякога и аз пропускам. Нямам сили и желание да обичам тези хора... Защото за тях е невъзможно да срещнат любовта. В крайна сметка тази среща може да осветли безполезността на собствения ви живот. И единственото, което могат да направят, е да мразят този, който се е осмелил да ги обича. Затова ми е жал за тях. Жалкото е тяхната разменна монета. То е ясно и просто. Тя е мека и пухкава, но любовта не е. Любовта е безпощадна. В нея има грижа и съчувствие, но определено няма съжаление. Е, поне в моята любов. Разбирам, че шансът да срещнеш истински хора е толкова малък, колкото да отидеш на нощен концерт в парка. Може би защото съм различен. Но когато почувстваш остро своята другост, наистина искаш да срещнеш други като теб. И сега, след нощния концерт в парка, знам, че тази среща е възможна. PS Посвещавам този дълъг и странен скеч на моите приятели. Които са съвсем истински. Благодаря ви милички!